В едно от най-северните разклонения на Централните Родопи се намира Воденският манастир "Свети Кирик". Реставриран и благоустроен преди няколко години, сега той се използва за творческа база на Международния съюз на архитектите.
Ежедневно го посещават десетки, а понякога и стотици гости от страната и чужбина. Те се възхищават на традициите на българската архитектура, на културно-историческото ни наследство и на ширналата се като на длен пред очите им Тракийска низина.
Прекрачвайки прага на манастирската порта, мнозина спират поглед на издълбания надпис, чието предназначение е да разкаже накратко вековната летопис на манастира. След това търсят проспекти, картички, диплянки и др., посветени на тази народна светиня.
За съжаление, такива материали няма изготвени, а малкото отбелязани върху мрамора исторически дати са в противоречие с написаното в рекламната диплянка на "Балкантурист", предназначена за чуждестранните гости. В мрамора е издълбано "XIV век - начало на съществуването му", а в диплянката на английски език пише "началото на XIII век". В диплянката се съобщава, че манастирът е изгарян през 1666 и 1870 г. и е възстановен през 1899, а в мрамора е изсечено, че в началото на XX век: "сградите рухват".
Не зная кои са авторите нито на издълбания текст, нито споменатата дипляна, но твърдя, че те са имали достатъчно време, за да проверят и уточнят някой данни, преди да ги поднасят на широката публика.
Засега няма открит документ, който да сочи кога точно е построен манастирът, но от намерените мраморни плочи с български надписи от времето на Светослав и Георги Тетер II личи, че през 1321 година той е съществувал. Като се вземе предвид, че през XI и XII век християнството е във възход и се строят околните манастири, както и че в близко съседство процъфтява крепостта "Воден". На основателя на Бачковския манастир Бакуриани, може да се приеме, че манастирът е строен през XIII век. Някой изследователи приемат 1280 година, а други - доста по-рано. Но явно е неправдоподобно това да е станало през XIV век, когато тези земи вече попадат под ударите на османските завоеватели.
Опожаряван ли е през 1666 година манастирът "Свети Кирик", е доста спорно, но през 1870 година със сигурност не е. Ограбен и опожарен през 1810 година от кърджалиите на Емин ага (за което свидетелствуват някой спомени и документи), до 1835 година той е възстановен с доброволните дарения на жителите на Воден, Яврово и Мулдава, както и на част от пловдивската "аристокрация", която е идвала тук на почивка през летните горещини.
След учредяване на самостоятелна Българска екзархия обаче манастирът остава в ръцете на Патриаршията и се превръща за известно време в крепител на фанариотщината, поддържана с най-голямо усърдия от пловдивския митрополит Хрисант. Едва през 1906 година жителите на село Лясково превземат манастира от гръкоманите и го предават на Българската екзархия. Тук през бурните години след печалния Ньойски договор се укриват комити от откъснатата Западна Тракия.
Не е вярно, че в началото на XX век "манастирът е изоставен и сградите рухват". От преписките, които се съхраняват в ОДА - Пловдив, става ясно, че тогава той е един от най-оживените манастири в областта и в него проявяват желание да се прехвърлят монаси и служители от Мулдавския, Араповския, та дори и от манастира в с. Кокаляне, Софийско. От описите на имуществото му се вижда, че през първата четвърт на века манастирът "Свети Кирик" разполага с 55 стаи, трапезария, осем кухни, две фурни, четири яхъра, изби, складове, плевня и др. Стопанството му има над 1200 декара гори, 615 декара лозя и ниви и значително количество едър и дребен добитък и птици.
През 1924 година обаче от стаята на курортист пламва пожар, който унищожава 22 помещения в югозападната част, а през 1928 година вследствие на Чирпанското земетресение има пропукани стени и паднали комини, но това е вече съвсем друго. По време на антифашистката борба през 1943 година манастирът е превърнат в концентрационен лагер, което също би трябвало да се отбележи в текста. Тук са затоврени Тодор Павлов, Сава Гановски, Жак Натан, Константин Русинов (Червеният поп), Начо Иванов, Марко Марчевски, Младен Исаев и много други. Има и група съветски военопленници. През август 1944 година броят на въдворените е 129 от които 52 жени
Откакто се помни, ежегодно тук се е провеждал Воденският събор, на който са идвали посетители от цялата Асеновградска околия, от Пловдив, от много първомайски и дори чирпански села. От ранно утро до късна вечер на широките поляни край манастира (най-голямата от които за съжаление вече е прорязана от асфалтова лента) са се вили хора, играли са се народни игри, пекли са се чевермета и т.н.
Смятам, че е редно в обновената манастирска сграда да бъде отделено едно помещение за музей. В него могат да се изложат намерените средновековни мраморни плочи, стари икони и принадлежности, като обкованото в сребро евангелие и гниещите сега в преддверието на църквата хоругви. Могат да намерят място в тоя музей и трако-римска и средновековна керамика, и скици на намиращите се в непосредствена близост тракийско светилище и замък на Бакуриани, снаряжение на лясковци, използвано при превземането на манстира през 1906 година, скици и рисунки от действащото през миналия век килийно училище, одежди и документи от Пастирско-богословското училище, снимки и спомени за провежданите наоколо нелегални конференции на РМС, БКП, НРПС, празнуванията на Първи май, материали и снимки на бивши концлагеристи и т.н.
Време е да бъде реставрирана църквата - светиня, паметник на изкуството с рисунки и икони от Захари Зограф, Алекси Атанасов и др., датирани от 1837-38 до 1850-55 година.
Богата е историята на Воденския манастир, на църквата "Света Параскева", на аязмото с църквата "Свети Кирик и Йолита", история достойна за изследвания и популяризиране. Ние сме все още длъжници на този манастир и е време да се разплатим
