1835-1837 г. – свещеник Василий

След освещаването на църквата трябвало да се уреди и въпроса за енорийски свещеник. Владиката казал на настоятелите, че ще им изпрати временен свещеник от Пловдив и ако го удобряли щял да им го остави за постянно. Настоятелите и другите християни помолили владиката да им ръкоположи за постоянен свещеник Дима Пакулят, а докато той изучел службата можело да служи свещеника от Пловдив. Чепеларци много прехвалили Пакулят, като между другото казали, че той бил много учен човек, защото предсказвал бъдещето, познавал времето по звездите и дори изцерявал болни. Митрополит Никифор, след като ги изслушал се намръщил и рязко казал:
- „ Човек, който събира около себе си дяволите и с тях лягя и става, не може да стане свещеник. Аз ще ви пратя истински свещеник- Божий служител, а не дявол.”
След тази реакция на владиката настоятелите оставили на Негово Високопреосвещенство да постъпи така както реши за добре.

1837-1838 г. – свещеник Матейко

Вторият свещеник е отец Матейко - той бил късичък и тлъстичък но пъргав човек. При това бил весел, разговорлив и с чувство за хумор, та християните много го обикнали. Около калимавката си овивал бяла кърпа и на нея закрепвал малка иконка. Българин ли е бил или грък, не се знае, но говорил правилно български език. От къде е бил родом, защо е напуснал Чепеларе и къде е отишъл, също несе знае. В Чепеларе е служил само две години /1837-1839/ година.

1838-1839 г. – йеромонах Леонтий

Третият свещеник бил отец Леонид /Леонтий/, когото чепеларци съкратено и с насмешка наричали „поп Льондю”. Този свещеник е бил чист грък-калугер и не знаел добре български език. Свещенодействал само една година /1839/, защото енорияшите му го изгонили с бои заради една негова безнравствена постъпка. Клисарка при храма била назначена една бедна вдовица /Мария Самарджийска/ с няколко малолетни дечица. Един ден, когато Мария почиствала и метяла църквата, отец Леонид и казал няколко неприлични и безнравствени думи. Тя веднага избягала от храма, отишла и се оплакала на църковните настоятели. Всички се възмутили от постъпката на отеца, и му предложили веднага да напусне селото. Отец Леонид им отговорил, че е изпратен от владиката и само той може да го повика обратно. Християните още повече му се разгневили, не знаели как да се отърват от него. Досетил се само Диму Пакулят. На Димитровден /25 октомври/ отец Леонид отслужил Света литургия. Църквата била пълна с богомолци. Дошъл също да се помоли и Диму Пакулят, но преди да тръгне той взел от вкъщи един жигъл от хумота на оралото. Пакулят се спрял в църквата до владишкия трон. По едно време свещеникът излязал от Светия олтар за да прикади храма и богомолците, когато наближил до Пакулят, последният направил голям поклон до земята, прекръстил се, та като извадил ненадийно от пояса си жигаля и започнал да бие с него отеца по гловата и със силен глас да му вика:
- Оксу, бре кишиш! скора нах вон от чьоркваса, бре маскаро!

От този неочакван Пакулев подвиг богомолците се смутили. Жените и децата закрещели и бягали на вън, а мъжете се натрупали около отеца и Пакулят, боричкали се и не се разбирало кой кого брани и кой на кого помага. Пакулят продължавал да бие отец Леонид и блъскал на страна ония, които се опитвали да прекратят побоя. Кандилница, свещи, книги, манали и други вещи хвърчали и се търкаляли по църквата. След няколко минути всичко утихнало. Църквата останала пуста, с разхвърляни по плочите църковни вещи и парчета от счупения Пакулев жигал.
На другия ден отец Леонид, с превързана глава, бягал към Пловдив, а Диму Пакулят с торба на рамо, в която имало терзийски ножици, книги и хляб, привалил Рожен, с надежда, че по живо по здраво ще стигне Фера, за да шие дрехи и чете Александрията на тамшните българи-християни.

След изгонването на отец Леонид, църковните настоятели поканили чепеларския жител Гоча Петков да им стане енорийски свещеник. Той бил доста учен човек за времето си и след като приел започнал усилено да се готви за ръкоположение, но за нещастие, съпругата му починала и той се отказал от свещенството. След отказът му, Калин Шерко и Узун Харит отишли в Пловдив да търсят друг кандидат. В митрополията им предложили няколко свещеници и кандидати за такива, но те не удобрили нито един. Митрополитът се разсърдил и казал:
- „Щом никого нещете, издялайте си от дърво свещеник”.

След голямото упорство и на двете страни, най-накрая бил избран и удобрен свещеникът Синесий. Той бил гръцки калугер от остров Кипър. На младини Синесий бил послушник и ученик на Йерусалимският патриарх, а след като станал йеродиакон, служил при цариградския патриарх и от там бил преведен за свещеник и проповедник в пловдивската митрополия.

1839-1853 г. – йеромонах Синесий

След голямото упорство и на двете страни, най-накрая бил избран и удобрен свещеникът Синесий. Той бил гръцки калугер от остров Кипър. На младини Синесий бил послушник и ученик на Йерусалимският патриарх, а след като станал йеродиакон, служил при цариградския патриарх и от там бил преведен за свещеник и проповедник в пловдивската митрополия.

Четвътият свещеник бил отец Синесий, който дошъл в Чепеларе само с една дрипа на гърба и се настанил да живее в една стая на току-що построеното училище в църковния двор. Но след няколко години, когато се позамогнал, се пренесъл да живее в къщата на Еня Бозукът. След 13-годишно свещенодействане в Чепеларе, отец Синесий, в началото на 1853 г. напуснал енорията си и отишъл в Пловдив за свещеник при храма „Св.Константин и Елена” при Хисар капия. След 10-годишна служба в този храм, той се завърнал в Чепеларе, но не като енорийски свещеник, а само да прекара старините си.

Свещеник Синесий бил много учен, сериозен и отличен проповедник, та го уважавали и почитали не само християните, но мохамеданите. Когато се случвало училището да остане без учител-отец Синесий сам събирал децата и ги учел да четат и пишат. Както всеки просветен грък, така и отец Синесий бил подражател на великата идея да се погърчат родопските българи християни, но за постигане на тази цел трябвало да се работи разумно и тактично. На първо място започнал да погърчва собствените имена на хората въпреки волята им. При кръщаване на децата, родителите и кръстниците произнасяли имената: Злата, Сребра, Каню, Сивко, Ружа, Мара, Добра, Петко, Стоян, Радко, Велю и др., а той ги кръщавал с имена: Мерахла, Фотя, Марта, Елисавета, Евангелина, Анастасия, Калина, Стефан, Васил и др.-все гръцки и библейски имена. След това обяснявал, че посочените от кръстниците имена били езически и варварски, а поставените от него-хрисиянски и евангелски. За да издигне в съзнанието на чепеларци Православната Църква, отец Синесий хвалил Йерусалим, Света Гора, Патриаршията, Елада, Атина и други славни места. По негово настояване и насърчаване неколцина по-видни чепеларци като Златил Мурджьов, Тодор Сивковски, Волко Сивковски и Радко Саващов отишли на поклонение в Йерусалим и Света Гора и станали хаджии. В Чепеларе било открито и редовно училище с гръцки учител.Чепеларските младежи Атанас Марков и Дрею Кацарски знаели молитвата „Отче наш” и символът на вярата на църковно-славянски, но отеца не им позволявал да ги произнасят в църквата на този език, защото според него, той бил варварски. Но въпреки всички усилия отец Синесий не успял да погърчи чепеларци, а станало точно обратното. Гръцкият език в църквата бил заменен с цълковно-славянски, а в училището се въвело изучаването на български език. На стари години отец Синесий се принудил да изучава „варварски език”, за да може без негодувание от страна на енорияшите си да казва в църквата:”Отце нас идзе еси на небесех” и символът на вярата. На стари години той твърде много обеднял и живеел изцяло от милостиня. Починал през 1885 г. на 93-годишна възраст.

Отец Синесий след 13 годишна служба напуснал Чепеларе през месец март 1853 година, в началото на Кримската /Севастополската/ война. ПРез това време в селото имало само жени, деца и няколко старци. Мъжкото работно население било пръснато по работа и печалба. Когато зидарите и шивачите на остров Тасос разбрали, че Чепеларе останало без свещеник, убедили един тамошен да дойде и замести отец Синесий, още повече че на чепеларци омръзнало все да търсят свещеници от Пловдив и чрез владиката.

1853-1856 г. – йерей Константин

Петият свещеник бил отец Константин. Той дошъл заедно с шивачите и зидарите от остров Тасос и бил също грък като отец Синесий, но за съжаление не бил толкова образован и учен като него. Отец Константин бил висок, слаб, пъргав, откровен и добродушен. Той живял просто и се държал добре със селяните, та и те го обичали и почитали. Отец Констастин довел в Чепеларе и две момчета, негови роднини. Едното момче се казвало Георги и било терзия, а другото се казвало Янко и певец /псалт/ и помощник на отеца. Янко бил учен и чепеларци го назначили за учител, под ръководството на отец Константин, защото бил много млад.

Свещеник Константин служил при храма „Св.Атанасий Велики” от 1 юни 1853 година до 30 май 1856 година.

Напуснал селото доброволно, защото за свещеник бил ръкоположен чепеларският жител Манол Х. Волков, та неловко му било да остане в Чепеларе при наличието на местен свещеник. Но преди да си замине добрият грък повикал отец Манол и в продължение на 2-3 месеца го усъвършенствал и дообучил за бъдещото му служение.

1856-1884 г. – свещеник Манол

Шестият свещеник бил Манол Х. Волков. До 12 годишна възраст той пасял добитък по ливадите и се славел с това, че бил буйно и опърничево, но пък за сметка на това много умно момче. Баща му, кроткият Хаджи Волко, го завел на остров Тасос, да се ичи и чиракува за терзия. Но там Манол буйствал и се биел с другите терзийски и зидарски чираци. За да стане човек Хаджи Волко го изпратил в светогорския манастир Ватопед. Там момчето останало до 23-тата си годишнина.

През 1851 година светогорският възпитаник се завърнал в Чепеларе. По обноските, облеклото и държанието на Манол, чепеларци и отец Синесий разбрали, че той е станал човек, затова му преложили да стане учител. Манол не искал да остава в Чепеларе, но баща му го убедил да не се скита, а да се задоми в родното си село. След две годишно учителстване /от 1851-2 до 1852-3 година/, през което време се задомил за дъщерята на Ташю Нареченски. Манол напуснал селото и станал учител в Станимака /Асеновград/.

В края на 1855 година той бил ръкоположен за свещеник от пловдивския митрополит и по покана на отец Константин, дошъл в Чепеларе за свещеник при храм „Св.Атанасий”. Отец Манол за времето си, действително бил умен човек. Той умеел да говори и пише на грецки език, познавал и старата гръцка история, но въпреки, че бил гръцки възпитаник не се гърчеел. Макар и да е бил духовник, той по нрав и привички, не се отличавал от светските хора. Обичал веселбите и софрите, а пък и сам бил гостоприемен и щедър. Училищните и другите обществени работи му били присърце. И понеже владеел гръцки език, при това бил и добър стилист, всичката селска писменна работа била възложена на него. Отец Манол съчинявал писмата, отговорите и заявленията на гръцки език, а след това били превеждани, според назначението им, на турски или български език. Имамът Мехмед ефенди превеждал писмата на турски, а Иван Г. Найденов на български език. От 1855 до 1873 година най-образованите хора в Чепеларе били имамът Мехмед ефенди относно турският език, отец Манол относно гръцкият език и Иван Г. Найденов относно българският език. Свещеник Манол Хаджи Волков бил енориски свещеник при храм „Св.Атанасий” до 1884година. Починал е през същата година в пловдивската държавна болница от гангрена на кракът. Опелото е извършил епископ Гервасий на пловдивските градски гробища където е и бил погребан. На погребението са присъствали двамата му синове – Лазар и Тодор и писателят, тогава ученик Васил Дечев.

Богослужението на църковно-славянски език е било въведено в църквата „Св.Атанасий” през 1865 година след като пловдивският руски вицеконсул Найден Геров дал на отец Манол и църковните настоятели Атанас Гочов и Кольо Чиликят няколко богослужебни книги на църковно-славянски език.

1885-1914 г. – свещеник Марин

Седмият свещеник при храм „Св.Атанасий” бил отец Марин Г. Караджов. Той бил син на Гого Караджов и внук по майчина линия на стария свещеник Никола Узунски от село Широкалъка. На младини отец Марин се учил да шие дрехи и същевременно да чете и пише. Учил децата повече на български отколкото на гръцки език.

2008 г. - свещеник Станимир Минков